2 място: Даяна Кирова е студентка в УНСС ,,Счетоводство, финанси и финансов контрол“ , магистратура на английски език. Завършила е бакалавърска степен по счетоводство.
Тя е журналист към Вечерница – първото феминистко медийно издание в България, публикувано от Ласпектра. В работата си покрива теми, свързани с правата на жените, домашното насилие и социалната справедливост. Вярва, че разказаната история е първата стъпка към промяна.
Може ли медиацията да помогне за намаляване на агресията сред младите хора?
Есе
Даяна Кирова
Пиша за агресията от години и все още не свиквам с нея. Тишината се случва да е по-зловеща от настъпилите събития. Всеки трети ученик не би споделил страховете си с никого, не защото няма какво да каже, а защото няма с кого. Колко пъти мълчанието на един човек е минало покрай нас незабелязано?
Работя като журналист и пиша за теми като домашното насилие, агресията и системния провал спрямо жертвите. С времето, това, което се забелязва са модели, които се повтарят и водят до безгласност. Хората, преживели насилие, почти няма кой да ги чуе, получават пространство, едва когато вече преживяват травматично събитие. А извършителите на насилие? – Почти никога не разбират какво носят в себе си, преди то да избухне върху някой друг, а често и след това.
Тази област е толкова реактивна. Всичко се случва след. А какво ще стане ако има превенция?
Медиацията е част от отговорите на превенцията. Тя не създава роли и не превръща хората в жертва, губещ или печеливш. Тя е структуриран разговор, без наложени отговори, с неутрален трети човек – медиатор, чиято роля не е да съди, а да създава пространство, достатъчно да чуе истината на всеки.
Когато пишех материали за домашното насилие, попадах на много истории за млади хора – деца, пораснали в среди, в които конфликтът имаше само един език: силата. Децата и младите хора се учат от заобикалящия ги свят. Каквото научиш едно дете, това то ще знае, а тези, които проучвах нито бяха научени да назовават болката си, нито бяха виждали как изглежда различен модел – агресията им не беше изненада. Тя беше единственото, което знаеха. Системата, вместо да ги научи на нещо различно, им даваше наказание, което е точно същия език, само с обратен знак.
Разбира се, не всяка агресия се корени в семейна среда. Младите хора са под натиск от много посоки едновременно – социалните мрежи, сравнението, невидимостта, нуждата от принадлежност. Да се докажеш пред групата понякога означава да накараш някого да се почувства по-малък. Не защото си жесток, а защото не знаеш как другояче да се почувстваш достатъчно голям. Агресията рядко идва от сила. Тя идва от болка, която не е намерила друг изход.
Именно затова медиацията работи по различен начин от наказанието. Когато двама млади души влязат в медиационна сесия, дори и с трупащ се гняв от месеци, и единият чуе другия да говори без маска, нещо се размества. Чувала съм го описвано от хора, работещи в тази сфера: не прошка непременно, не забравяне, а просто онова „сега знам защо“. То е малко и е огромно. Разбирането не оправдава, но то слага край на историята, в която другият е само чудовище, а ти – само жертва. Двете опростявания са удобни. Двете пречат на изцелението.
Трябва да отбележа, че медиацията не е универсален инструмент. Когато има сериозен дисбаланс на власт, продължаващо насилие или случаи, при които е необходимо намесата на правозащитни органи, тя е неприложима. Компетентните медиатори познават тази граница. Неутралността им не е безразличие, а дисциплина, заслужаваща уважение.
Когато условията са налице, медиацията дава нещо, което нито закон, нито наказание могат: тя изгражда умения. Умения за слушане, за изразяване на нужди, за поемане на отговорност без самонаказание. Всички тези умения са дефицитни сред младите хора – не по тяхна вина, а защото рядко някой ги предоставя целенасочено. В класните стаи оценяваме покоряването на правила. У дома понякога оценяваме мълчанието. Нито едното, нито другото учи как да се говори.
В страни като Финландия и Нидерландия програмите за връстническа медиация в училищата показват трайно намаляване на дисциплинарните инциденти и подобряване на социалния климат. Не защото медиацията е вълшебна техника, а защото тя променя нещо в самата култура на средата: конфликтът вече не е табу, което се замита под килима, а умение, което се развива. Когато в едно училище има ученици-медиатори, говоренето за напрежение и обида вече не е слабост, то е норма. Питам се колко поколения ще минат, преди това да стане норма и тук..
В България сме все още в началото на тази промяна. Законът за медиацията съществува. Националната асоциация на медиаторите работи. Има пилотни програми в отделни училища и добри хора, вложили много в тях. Красноречив пример са резултатите на изследване в 18. СУ ,,Уилям Гладстон”. Те показват, че агресивните прояви се намаляват със средно 35% след въвеждане на медиация. Въпреки това в масовата образователна система медиацията се призовава предимно когато е вече твърде лошо, като последна мярка, а не като превенция. Превантивната й сила, преподаването на медиационни умения като норма, а не като терапия за „проблемни случаи“, остава до голяма степен неизползвана.
Начинът, по който разказваме за агресията, оформя начина, по който я разбираме, а оттам и начина, по който се опитваме да я спрем. Когато разказваме само за последствията, системата реагира само на последствията. Когато разкажем и за корените – за невидимостта, за непреработената болка, за средите, в които нежността се наказва, а силата се награждава, тогава може би ще инвестираме и в решения, действащи по-рано.
Медиацията е едно от множеството решения. Не заменя нищо друго, не заменя закона, не заменя терапията, не заменя родителите и добросъвестните учители. Тя запълва процеп, в който много млади хора се губят: пространството между болката и действието. Пространство, в което обикновено стои само тишина. Или удар.
Може ли медиацията да помогне за намаляване на агресията сред младите хора? Да. Виждала съм какво се случва, когато хората получат думи за онова, което носят. Виждала съм какво се случва, когато не ги получат. Разликата не е малка. Тя е огромна. Ако нещо ме е научила журналистиката – то е, че разказаната история е първата стъпка към промяна. А медиацията дава точно това: равнопоставеност и пространство, в което историята може най-накрая да бъде разказана.